Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе. Шеста глава От дядо Минчовия орех до по-следващите избори През 2026 китайската нова година настъпи на 17 февруари и постави началото на Годината на Коня според лунния календар. В китайския зодиак Конят е символ на енергия, движение и независим дух. Годината му се свързва с динамика, смели решения и стремеж към свобода – както в личен, така и в обществен план. Смята се, че това е време, в което успяват онези, които действат решително и не се страхуват да поемат по нов път. Убеден съм, че моята Нова година настъпи в деня, в който напуснах комунистическа България – и продължава и до днес. Моят „кон“ е винаги в движение. Свободата – личната и обществената – остава единственият хоризонт, към който препускам. Едно от хобитата ми е да „купувам“ къща във всяка страна, където съм на почивка. „Купуването“ обикновено се изразява в разглеждане на имоти и безкрайни пазарлъци за намаляване на цената. Понякога се шегувам, че в кръвната ми група – АВ отрицателна – вероятно има и нещо еврейско. За да потвърдя или отхвърля тази хипотеза, вероятно трябва да си направя модния генетичен тест Ancestry by DNA. Подозренията ми идват от загадъчния произход на баба ми Дафина по майчина линия. По време на Междусъюзническата война тя била намерена на гарата в град Сеймен с пендар от жълтици. По-късно Сеймен става Симеоновград, а преди това се е наричал и Марица. Чорбаджийското семейство, което я открило, постъпило като истински чорбаджии – прибрало жълтиците и взело детето да слугува в къщата им. Докато един ден дядо ми Деньо не я открил и – както обичам да казвам – не я „приватизирал“ завинаги. От дядо си, Деньо Чилов, знам и нещо друго. Че Септемврийското въстание от 1923 г. избухнало по погрешка. Това го разказах дори на професор Александър Фол по време на устния ми кандидатстудентски изпит по история. Дядо ми, който по онова време бил седемнадесетгодишен, ми обясняваше, че знакът за началото на въстанието трябвало да бъде спирането на електричеството в цяла България. На 13 септември 1923 токът спрял в село Мъглиж. В Казанлък също угаснали лампите. Стара Загора – за да не остане по-назад – също потънала в тъмнина. И така, Мъглиж се оказал пръв. А дядо ми Деню Чилов – най-младият септемвриец в България. Истината и само истината (част 3) Партийната легенда гласи, че 50 души-членове на Партията (комунистите винаги я пишеха с главна буква!), обявили въстанието в Мъглиж вечерта на 13 септември 1923 под дядо Минчовия орех. Въстаниците обезоръжили и арестували войниците в общината и селския патрул „без пушка да пукне“. И поставили арестуваните „в крайно благоприятни условия“*:.“..допущахме им кафе от близкото кафене, не затваряхме вратата на помещението, за да имат чист въздух“. Какъв комунистически хуманизъм! За часовой на „арестуваните фашисти“ бил назначен именно дядо ми... Рано сутринта на 14 септември 1923 общинският глашатай разбудил селяните с хубавата новина, че в селото е установена нова, работническо -селска власт, и че всеки трябва да се подчинява на нейните нареждания. „Стари и млади се радваха на хубавата новина. Тия, които нямаха щастието да бъдат под дядо Минчовия орех, измъкваха скрити пушки, препасваха паласки с патрони, и се събираха пред общината на разположение на новата власт“**. Стотината въстаници обаче още същият ден били разгромени в тричасово сражение от изпратената от Казанлък войскова част. Изтеглили се в Балкана – с изключение на дядо ми Деню, който останал на поста си пред общината с „арестуваните фашисти“. И тъкмо когато се канел да залегне и да стреля срещу доближилата го на 5-6 метра войска, „арестуваните фашисти се нахврълят върху него и го пленяват“. Истината и само истината - Част 3 Не само го пленяват, но го карат да си изкопае гроба. И няколко пъти го заставят да мери с тялото си дали размерът ще му пасне. От този ден до края на живота си дядо ми често викаше насън: „Мамо, мамо, спаси ме, искат да ме убият!“ Затова не спеше при баба – за да не я стряска. И аз съм го чувал, когато бях при тях в Казанлък. Прадядо Чило – известен търговец в Мъглиж – разбрал, че работата става сериозна. Разтичал се, събрал двадесетина жълтици, и ги дал „на когото трябва“. Така най-младият септемвриец отървал куршума. Почти съм сигурен обаче, че „фашистите“ не са имали намерение да го разстрелят. По-скоро са искали да му дадат урок, че власт се сменя със законни средства - както ще стане на ПО-СЛЕДВАЩИТЕ ИЗБОРИ - а не с пушка в ръка. Но урокът бил достатъчно страшен, за да остави белег за цял живот. Поне нощем. Аз съм малко като Шехерезада – разказвам, отклонявам се, връщам се. Но не съм забравил защо започнах тази история – за едно от хобитата ми да „купувам“ къщи по света. Става дума за баба ми Дафина – или както ѝ казваха в казанлъшката махала – баба Фина. Имахме приятелка в Мюнхен – Астрид. По причини, които и до днес остават неясни (тук леко намигам), тя често посещаваше Народна република България. Не съм я виждал повече от тридесет години – след една вечер у нас, когато изпразни две бутилки сухо вино „Мозел“, излезе развеселена и се натресе право в полицейска кола. Та Астрид, при едно от посещенията си, беше на гости на баба и дядо в Казанлък. Какво са я черпили – остава загадка. Те не близваха алкохол. За разлика от мен, който – признавам си – понякога уважавам чашата. Пак намигам. Да не стана като Астрид – тя намигаше постоянно. От време на време и на Силвия – явно за да не остане съпругата ми пренебрегната. Според мен Астрид си беше носила някоя и друга бутилка в багажа. Когато се върна в Мюнхен и ни гостува, усърдно наблягаше на любимия си „Мозел“, и разказваше колко мили били баба и дядо. „Стефан - обърна се тя към мен - кога баба ти е учила немски? Тя разбираше доста от това, което ѝ говорех. И се опитваше да ми отговаря на немски!“ Баба ми, за разлика от дядо, четеше трудно вестник. Със сигурност жълтиците не са били за нейното образование. В онази къща тя е била слугинче – или, ако използвам по-меката дума – дете за всичко. Понякога се питам дали именно това нейно слугуване не е запалило искрата на въстаническия плам на дядо ми. Но няма #Кой дебело да ти каже ... Още от малък знаех, че баба ми разбираше малко гръцки, обелваше дума-две на турски, а по Коледа тананикаше песни на немски. Разказваше ми, че като съвсем малка била на кораб с баща си в голямо пристанище. За децата всичко е голямо – може би затова го описваше така. Споменаваше, и че родителите ѝ са имали нещо като замък в крайморски град. Когато за първи път стъпих в Солун, се почувствах странно у дома. Същото усещане имах и през 1980, когато слязох от самолета на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Понякога кръвта помни онова, което историята се опитва да забрави. А родът знае пътя ти, много преди ти самият да си го избрал. Истината и само истината - Част 2 През 1982 г. бяхме на ваканция на Френската Ривиера. Една от най-хубавите почивки в живота ни – а те никак не бяха малко. Бяхме наели за цял месец вила на няколко метра от брега на Средиземно море. Други времена бяха тогава. По-достъпни. По-леки. Бяхме избрали малкото рибарско селце Cavalaire-sur-Mer, на няколко километра западно от вече станалия моден заради Брижит Бардо Сен Тропе. Аз, разбира се, тръгнах по хълмовете – на лов за къщи и местно вино. Вино намерих лесно и в изобилие. Къщи за продан – по-трудно. Все пак открих една малка, кокетна вила, на хълм с приказна гледка към морето. Цената ѝ тогава ми се струваше висока, а днес би изглеждала срамно ниска. Собственикът искаше 200 хиляди марки за къщурката с около 300 квадратни метра двор – сума, почти непосилна за мен в онези години. Направих си сметката – както вече писах, силен съм в елементарната аритметика – че ако взема заем, след 20 години ще бъдем горди собственици на имот на Лазурния бряг. Не успях да сваля и един пфениг от цената – за разлика от успеха ми в Бока Ратон, Флорида години по-късно, през 1994 г. Приех условията на собственика и тръгнах по банките. Благодарение на американските ни заплати в Радио „Свободна Европа“, получих кредит сравнително лесно. Но... котка ми мина път. Един приятел на собственика, който, както казваха комунистите, дотогава се „колебаел като среден селянин дали да влезе в ТКЗС-то“***, тоест, дали да купи вилата, щом чул, че „някакъв чужденец“ вече е казал „да“, внезапно решил да изгони „агресора“ – и я купил. Виното ми помогна да преглътна разочарованието. А почивката ни на Лазурния бряг остана вълшебна. И ето ни години по-късно в Бока Ратон – след сватбата на дъщеря ни в Кий Уест. От собствен опит знам, че когато предприемаш важна стъпка, трябва да си подготвен. Преди години Силвия ми каза съвсем ясно, че когато спрем да работим, предпочита да прекарва зимите не в Мюнхен, а някъде на топло. Разбрах намека. Разтворих картата. Истината и само истината (ОТКЪС) По география съм почти толкова добър, колкото и по аритметика, така че не ми беше трудно да откриа топлото място: Флорида. Полуостровът обаче е голям. По-трудната задача беше да избера къде да пуснем котва. Навсякъде беше красиво... Аз имам прост вкус – стремя се да получа най-доброто. С избора на съпругата си имах луд късмет. Колкото и нескромно да звучи, мисля, че и тя удари шестица плюс от тотото с мен. ...Спрях се на Бока Ратон по много причини. Една от тях беше, че там живееха много представители на един от най-преследваните народи в историята – народ, който знае цената на свободата и на сигурния покрив. По онова време градът имаше около 70 хиляди жители – и то далеч не от най-бедните. Оказа се, че три от десетте най-скъпи затворени жилищни комплекса в Съединените щати се намират именно там. Royal Palm Yacht & Country Club заемаше първото място в класациите, The Sanctuary беше шести, а Le Lac – осми. В Бока се намира и Town Center at Boca Raton – най-големият закрит търговски център в окръг Палм Бийч и третият по големина в Южна Флорида. Луксът там не е показен, а организиран. Градът е сред най-безопасните във Флорида – с престъпност поне една трета под средната за щата. Плажовете са сред най-красивите в южната част на щата – мек бял пясък, чиста вода и релаксираща среда. Тя се дължи най-вече на решението на градската управа да запази плажовете за жителите на града. Бока Ратон е свят от частни клубове, затворени комплекси и добре поддържани градини. Ред, спокойствие и сигурност – три думи, които винаги са ме привличали повече от шумната показност. Признавам: градът като че ли ме подканяше да си купя къща там. А когато разбрах, че (по онова време) в Бока живеят тенис-легендите Крис Евърт и Щефи Граф, изборът ми стана още по-лесен. Човек винаги трябва да е в добра компания – дори и само по адресна регистрация. *Според главата „Мъглиж беше първи“ от сборника „1923. Спомени“, Издателство на Българската комунистическа партия, 1953, б.а. **Пак там, стр. 315-316, б.а. ***ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство) - форма на колективно земеделие, въведена в България след 1944 г., по модела на съветските колхози, б.р. В следващата глава авторът ще разкаже как е купил къща в Съединените щати през 1994 - годината на Световното по футбол през 1994. Годината на българската еуфория. Онзи кратък миг, в който повярвахме, че можем всичко. Ще разкаже за срещите си със Стоичков, Балъков, Боби Михайлов и „героите от САЩ“, с члена на БФС Тодор Колев, с Томас Лафчис, с президента Желю Желев, с шефа на НСО генерал Владимиров, с хора от американските специални служби, с позабравените депутати от СДС Георги Петров и Илиян Шотлеков, с бъдещия вътрешен министър Любомир Начев, с „евролевичаря“ Александър Томов, и с други видни фигури от онова време. Очаквайте разказ за къщи и договори, за футбол и политика, за еуфория и реалност. За изборите, които правим – и за цената им.