Клуб Z
Със своите стоплящи сърцето истории омайната писателка Лори Гилмор се превърна в световен феномен, а поредицата „Дрийм Харбър“ – в любимо книжно убежище на романтичните души. "Джийни Елис не беше убивала човек досега, но тази вечер това можеше да се промени..." (ОТКЪС) Множество читатели вече изпиха тиквеното си лате в „Кафене „Пъмпкин Спайс“ , хапнаха канелени кифлички в „Книжарница „Синамън Бън“ и посрещнаха зимата в „Градина Крисмъс Трий“ . Сега е време пролетта да разцъфне в книга номер 4 от сладостната серия на Лори Гилмор – добре дошли в „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ ! В тази слънчева история градчето на мечтателите Дрийм Харбър е по-уютно от всякога, а „някъде измежду палачинките, пастата, целувките и разговорите“ двама души ще открият, че любовта е по-близо, отколкото са предполагали. "Откакто навърши петнайсет, Хейзъл живееше така, все едно е на трийсет. Или по-скоро на седемдесет..." (ОТКЪС) Арчър мечтае за кулинарна кариера в Париж, но се оказва заседнал в малкото градче Дрийм Харбър, където трябва да се грижи за петгодишната Олив. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки – Арчър е принуден да приеме позицията на готвач в местната закусвалня – падение спрямо уменията и досегашния му опит. Айрис също спешно търси работа. Когато разбира, че новият намусен самотен татко в града се нуждае от бавачка за малкото си момиченце, тя осъзнава, че това може би е единственият ѝ шанс да вземе живота си в ръце. Дори и на цената на това да общува с нетърпимия Арчър. "Облечена сте в одеяло – отбеляза той. - И се подигравате на жилетката ми?" (ОТКЪС) Скоро двамата ще се забъркат в шеметно предизвикателство, а на пътя им ще се изпречи и едно непредвидено препятствие – забранено привличане, което подозрително започва да прилича на любов. Айрис е топло слънце, а Арчър е навъсен дъждовен облак. Но заедно те ще сътворят най-красивото небе. Нежна като разцъфнало дръвче и сладка като ягода, „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ е съвършената романтична комедия, с която да се почерпите след студените месеци. Освободете място в сърцето си за пролет и идвайте за вкусни палачинки в Дрийм Харбър! * * * Из „Палачинкова къща „Строубъри Пач“ от Лори Гилмор Снимка "Сиела" Глава втора Айрис потопи парче палачинка в гъстата имитация на кленов сироп, която покриваше чинията ѝ, и отново пресметна наум. Само че без значение как пресмяташе уравнението, резултатът излизаше един и същ – тя нямаше да успее да плати наема си. Отново. Хазяйката ѝ наистина беше проявила търпение при последните три закъснели плащания, но Айрис беше почти сигурна, че този път едва ли ще е толкова мила. Най-вече защото миналия месец ѝ беше казала, че прави компромис за последен път, защото парите от наема са ѝ необходими. Айрис беше наясно, че ако не намери пари през следващите два дни, щеше да има големи неприятности. Тя въздъхна и се загледа през големия прозорец до сепарето в закусвалнята, на което беше седнала. По стъклото се стичаха дъждовни капки и те никак не действаха добре на настроението ѝ. Гладис, една от любимите ѝ клиентки от курса по йога и собственичка на закусвалнята, седна в сепарето срещу нея. – Защо си толкова унила днес, скъпа? Айрис повдигна рамене. – Ами както обикновено с тази моя работа на свободна практика не мога да свържа двата края. На достолепната възраст от двайсет и шест години на Айрис може би щеше да ѝ се наложи да си потърси постоянна работа с възможност за кариерно развитие, от онези, за които всички говореха. Работа с осигуровки и заплата в истински щатски долари, а не плащания под формата на неограничен достъп до тренировки в Младежката християнска асоциация и безплатни цветя всеки месец. Всъщност безплатните цветя много ѝ харесваха. Гладис се намръщи. – Не се притеснявай, ще се справя някак си – каза Айрис и се насили да се усмихне. – Винаги се оправям. И наистина тя винаги намираше начин да се справи някак си. С поредното ново работно място, поредния евтин апартамент, поредния съмнителен съквартирант. От известно време Айрис се справяше с живота съвсем сама, след като майка ѝ се премести да живее във Флорида с мъжа, обект на последната ѝ гореща авантюра. Е, можеше да разчита на помощта на братовчедка си Ребека, но Айрис просто нямаше как да се озове отново на дивана на Бекс. Все пак тя имаше три котки, свиреше на тромпет до късно през нощта и битовите условия при нея не бяха никак подходящи за съквартирантка. Айрис просто нямаше как да слуша репетицията ѝ за джаз ансамбъла до полунощ, а след това да спи с минимум две котки, изтегнали се върху лицето ѝ. Не и отново. Айрис беше изтръгната от мислите си от трясък откъм кухнята, последван от поредица ругатни. – Какво, по дяволите, беше това? Гладис ѝ се усмихна кисело. – Новият главен готвач. – Нов главен готвач? За… закусвалнята? – отвърна Айрис и огледа овехтелите сепарета и стария балатум на пода. Тя обичаше това заведение, само че то беше всичко друго, но не и изискано. – В процес на реновиране сме – каза Гладис и изправи гърба си. – И ни трябва ново меню. Айрис пъхна последното парче палачинка в устата си. – Нали ще продължите да сервирате палачинки през целия ден? – Разбира се, как иначе? – Уф – отвърна Айрис и се усмихна на възрастната жена над чашата си с безвкусно кафе. – Всъщност… – Изведнъж Гладис някак си се оживи. – Може би имам решение на проблема ти. – Ами… да, бих могла да поема няколко смени като сервитьорка… – Не, не става дума за това – отговори Гладис и махна с ръка. Айрис чупеше по няколко чинии на смяна и изяждаше палачинки колкото собственото си тегло, което очевидно я правеше неподходяща за позицията на сервитьорка. – Имам по-добра идея – продължи мисълта си Гладис. – Какво ще кажеш за работа като бавачка? Айрис се облегна назад в сепарето и размаха ръце пред себе си, сякаш за да отблъсне физически предложението на Гладис. – Да гледам деца? Няма начин. – Защо не? Толкова си енергична, а и се справяш чудесно с преподаването. Ще бъдеш страхотна детегледачка. – Не, не, справям се чудесно с преподаването, но на възрастни. Хора, способни на нормална човешка комуникация. Ситуацията с децата е съвсем различна. Гладис повдигна вежди, сякаш отказваше да приеме дълбоко неправилното отношение на Айрис към децата. – Малчуганите също могат да комуникират. Айрис поклати глава. – Непредсказуеми са, а и имам чувството, че винаги кроят нещо. И защо винаги са изцапани с лепкави неща? Гладис се засмя и поклати глава. – Децата са хора като всички останали. Сигурна съм, че си в състояние да се справиш с отглеждането на едно момиченце. Хора като всички останали? Малки човечета, способни да разрушат всичко около себе си. През по-голямата част от детството си Айрис беше живяла с възрастни. Е, възрастни и Бекс, но с Бекс бяха почти на една и съща възраст. Айрис нямаше по-малки братя и сестри, нито пък братовчеди. Тя не беше гледала хлапетата от квартала и не проявяваше никакъв интерес към бебета кукли. Докато растеше, най-добрата ѝ приятелка беше Джоузи, милата съседка, която живееше над тях и по онова време беше на седемдесет години. Тя се грижеше за Айрис след училище, докато майка ѝ беше на работа, и Айрис просто я обожаваше. Джоузи разказваше най-хубавите истории и готвеше най-вкусните спагети. До ден днешен Айрис не можеше да усети, че е станало неделя, ако на котлона не къкри сос. Джоузи я беше научила на това. Старите хора са извор на мъдрост. Малките деца са просто... диви. – И за кого ще трябва да работя? – попита Айрис от чисто любопитство, без изобщо да възнамерява да приема тази безумна работа. Гладис погледна към кухнята. – Ами… Още трясъци и викове. Айрис се ококори. – Човекът, който в момента крещи на персонала ти, има малко дете?! – Знаеш за случилото се с Кейт Карпентър, нали? – Разбира се. Всички знаеха. Беше истинска трагедия. Айрис и Кейт се познаваха от училище, но не бяха близки приятелки. Въпреки това обаче Айрис беше ужасена, когато чу за случилото се. Кейт беше толкова млада и сполетялото я нещастие беше станало повод Айрис да се замисли какво, по дяволите, прави със собствения си живот. – Ами явно са открили бащата на малката ѝ дъщеря. – И това е маниакът в кухнята ти, така ли? – Не е маниак – отвърна Гладис и въздъхна раздразнено. – Той е световноизвестен главен готвач и слага ресторанта ми в ред. – Хм. Гладис вдигна рамене. – Трябва му работа, за да издържа дъщеря си, а само ние търсим готвач. – И значи в момента имате главен готвач… – Световноизвестен главен готвач. – Световноизвестен главен готвач, който ще прави палачинки? Гладис се ухили. – Той ще преобрази цялостно менюто ни. – А какво мисли Лайънъл по въпроса? Айрис много искаше да присъства на сцената, когато Гладис е казала на съпруга си как от сега нататък закусвалнята ще бъде управлявана от някакъв префърцунен главен готвач. Изражението на Гладис ѝ подсказа, че всичко е минало точно както Айрис беше очаквала. – Ще свикне с мисълта – отвърна Гладис и скръсти ръце на масата. – А сега кажи какво мислиш за работата? – Гладис, наистина бих искала да съм от полза, но нямам умения да съм бавачка. – Глупости! Имаш сертификат за оказване на първа помощ, освен това си креативна, енергична, забавна, отговорна… – Гладис изброяваше качествата на Айрис на пръстите си. – А и най-важното е, че си на разположение. Айрис поклати глава. – Няма начин. Съжалявам. – Какви други възможности имаш? – Ами вероятно… бих могла да… Колкото повече Айрис се колебаеше, толкова по-самодоволно ставаше изражението на Гладис. – Ще се оправя някак си… Айрис щеше да вземе няколко смени в кръчмата на Мак или пък може би Джийни имаше нужда от нов бариста в кафене „Пъмпкин Спайс“, а и винаги можеше да продаде бъбрек или някой друг орган… Каквото и да е, само да не се налага да прекарва дните си в компанията на малко дете. Кира вече беше обещала да я наеме отново за Коледа, така че просто трябваше да изкара някак си само още осем месеца. Лесна работа. – Говориш глупости. А споменах ли, че позицията включва и настаняване? – Настаняване? Значи няма да плащам наем, така ли? Самодоволната усмивка на Гладис стана още по-широка. – Точно така. Няма да плащаш наем, а и момиченцето ходи на детска градина, така че през по-голямата част от деня дори няма да си е у дома. Ще можеш да продължиш с курса си по йога. Това променяше нещата. Ако не се налагаше да плаща наем и можеше да продължи да преподава и паралелно с това да получава заплащане за работата като бавачка, може би най-сетне щеше да успее да сложи финансите си в ред. Ах, тази хитруша Гладис и непрестанните ѝ добри идеи. – И какво точно ще трябва да правя? – Ами предполагам, че ще трябва да я подготвяш за детска градина и след това да я вземаш оттам. Ще я гледаш следобед, докато баща ѝ се прибере от работа, но съм сигурна, че ще успееш да се справиш с тези задачи, Айрис. – А защо си толкова настоятелна? Градът беше пълен с нахалници и клюкари, а и с най-добронамерени хора, които просто умираха да си врат носа в работите на другите. Гладис обаче не се вписваше в никой от тези стереотипи и обикновено не се месеше в чужди работи. Тя имаше съпруг, две дъщери, безброй внуци и закусвалня, която трябваше да управлява. Айрис не разполагаше с време да се занимава с хорските проблеми. Изражението ѝ омекна. – В затруднено положение са също като теб. Защо да не си помогнете едни на други? Айрис възнамеряваше да възрази и да изтъкне, че не се намира в подобно положение, но Гладис направи гримаса, с която я накара да замълчи. Естествено, че беше в затруднено положение. – Момиченцето е загубило майка си, а човекът прави каквото може, за да се справи… Изречението на Гладис беше прекъснато от нови трясъци откъм кухнята, но тя вече беше успяла да докосне душата на Айрис. Как можеше да отговори? Да откаже да помогне на горкото момиченце, което е загубило майка си? Това щеше да е просто ужасно. А и към това трябваше да се добави опасността да слуша репетиции на тромпет до късно през нощта. – Добре, така да бъде. Съгласна съм – отвърна Айрис. Гладис засия. – Чудесно! Ще кажа на Арчър. А, ето го и него – каза тя и погледна към вратата на кухнята, която се отвори с трясък. Това беше той. Най-гневният мъж, когото Айрис беше срещала през живота си, се появи иззад суматохата. Ако има начин човек да се намръщи с цялото си тяло, то той в момента правеше именно това. Гневният блясък в тъмните му очи беше толкова силен, че дори изисканата му бяла униформа на главен готвач не можеше да го смекчи. По челото му падаха кичури тъмноруса коса, сякаш ги беше дърпал и преборил съпротивата им. Мъжът беше сбърчил чело, а устните му бяха свити като тънка линия на неодобрение към всичко и всички. От него просто струеше напрежение. Да, това беше същият човек, който сякаш искаше да я убие, задето го беше заляла със смути от кейл. Той някак си нямаше вид на особено грижовен баща. – Арчър! – извика Гладис в очевидно приповдигнато настроение от завоювания успех. – Намерих ти перфектната бавачка! Арчър насочи буреносния си поглед към Айрис. Тя се усмихна леко на потенциалния си бъдещ шеф и му махна с ръка. Арчър с нищо не показа, че я беше разпознал от злополучната случка със смутито. – Изпратете автобиографията си – изръмжа той, обърна се и се втурна обратно в кухнята. В какво, по дяволите, се забърка Айрис току-що?
Go to News Site